2009-та година тържествено е отбелязана 60-годишнината на театъра с пълнометражен документален филм, проследяващ развитието му. Спомени и факти от творческата история на театъра просълзяват очите на публиката в препълнената зала. По-късно филмът е прожектиран и в Дома на киното в София, а след това два пъти и по Българска национална телевизия.

Театърът през тези години се среща с един от най-добрите режисьори на нашето време – Борислав Чакринов. Първата му постановка е на „Чичовци“ и има забележителен успех близо петнайсет години не слиза от репертоара на театъра. Борислав Чакринов прави и още една успешна постановка при нас – „Свирепо настроение“ по пиесите на Радичков „Суматоха“ и „Януари“ с участието на Мария Сапунджиева.

За първи път, от доста време насам, наблюдавайки дипломните спектакли в НАТФИЗ, театърът започва да подбира и назначава млади актьори. Интересът от тяхна страна също е голям и в последните години своя шанс да започнат и развиват кариерата си в ДТ „Невена Коканова“ са получили 16 млади актьори. Запомнящи се са постановките с тяхно участие като „Тартюф“, „Приятели“, „Бурунданга“, с гастрол на проф. Атанас Атанасов, „Сватовницата“, „Идеалният съпруг“.

ДТ „Невена Коканова“ никога не е спирал да работи и за най-малката си аудитория. Но през последното десетилетие това да има поне по една нова постановка за тях на година стана приоритетна задача. Нищо че спектакли като „Меко казано“ от Валери Петров, „Пинокио“, „Приключенията на Чиполино“, „Келчо и царската дъщеря“, „Бременските музиканти“ се играят с години. Безценен е приносът на режисьора Атанас Жеков-Кроко, познаващ отлично детската публика и поставил голямата част от спектаклите за нея.

Друга основна цел през тези години е и трайното присъствие на българска драматургия в репертоара на театъра. Освен споменатите спектакли на Борислав Чакринов излизат премиери на “Мамут“ от Станислав Стратиев, „Политикани“ Рачо Стоянов, „Двубой“ от Иван Вазов, „Юнаци с умни калпаци“ от Никола Русев, „Цената на истината“ от Стефан Цанев“, „Щъркели на кръстопът“ от Никола Русев.

На 19-ти октомври 2001-ва с Указ №234 на Президента на Република България театърът получава и свое име – име озарявало ни през годините с обичта и светлината на безкрайното си дарование - Невена Коканова

Съвсем логично и разбираемо е и пролетните ни театрални празници от 2004-та г, вече да бъдат кръстени така. Театрални празници „Невена Коканова” - създадени през 1962 г., като „Ямболска пролет“, прекъсвани през годините и възстановени през 1984-та. Това, че досега не стана дума за тях, не означава, че животът ни е само работа и преодоляване на препятствия. Умеем и да се радваме, както на нашия така и на чуждия успех. В другите градове се правят конкурси, фестивали, има журирания, класации....Макар и да се ласкаем от наградите и оценките на институциите, ние каним спектакли от всички краища на страната, за да празнуваме заедно с нашата публика, защото това е истината за театъра

Преди повече от двайсет години една статия по повод на гостуването ни с „Еквус” в София, излиза със заглавие „Гастроли в столицата правят само богатите”! Разбира се, че средствата все не достигат и за много театри пътуванията са излишен лукс. Напук на постоянната и нестихваща криза у нас, през следващите години театърът се опитва да не спира да търси светлините от прожекторите на големите сцени , защото актьорът е като цветята - има нужда от все повече и повече светлина. А се оказва и че няма защо да се крием - в престижната класация на вестник Култура през 1996-та точно „Еквус” и „Парникът” са сред десетте най-добри гастрола на Софийска сцена. А „Парникът” на Харолд Пинтър е пиеса поставена за първи път в България от безкрайно талантливия кинорежисьор Илиян Симеонов! Също от Ямбол! През 2001-ва „Последната жена на Дон Жуан” реж. Бойко Илиев, а през 2002-ра пет пъти играем в „Сълза и смях” „Крадецът на праскови” на проф. Гриша Островски, отново поставена за първи път в страната. Следват „Извънредни ситуации”-реж. Пламен Панев и „Татул”на Атанас Жеков. През 2009-та отново в Театър Българска Армия се представихме достойно и с „Добрият доктор” на режисьорката Дияна Радева

След 1979-та освен режисьорските, зачестяват и актьорските гастроли. Стоянка Мутафова гостува три поредни години, най-напред в„ Г-жа Министершата” през 1978-ма, после с Иванка Димитрова в „Последен срок” на Распутин, и година по-късно в „Свекърва”. Татяна Лолова - в „Няма да платим” на Дарио Фо, Георги Парцалев в „Смъртта на председателя на домсъвета” .

В сезона 1984/85-та за пръв път дойде и Недялко Йорданов - по това време директор на Бургаския театър. С цялото си творческо присъствие - и като режисьор и като човек, той внася, както нова енергия така и нови ползотворни контакти за двата театъра.

Всяко режисьорско гостуване е нов заряд, но и нова провокация за състава. Незабравими остават срещите със Слави Шкаров поставил „Дундо Марое“, Симеон Димитров прави „Еквус” и „Побъркани от любов”, а присъствието и доверието, което съставът има към Бойко Илиев носи естествено и своите положителни резултати – в постановката му „Бог” , Михаил Лазаров е с номинация за мъжка роля - „Дионисий” в Смолян

Наближава четирсетгодишнината от утвърждаването на театъра - сезон 1987/88г. , когато на сцената ни се завръща Невена Коканова в „Любов под брястовете” на Юджийн О Нийл.

„Невена имаше невероятно обаяние на сцената. Когато излезе на премиерата публиката дълго време не й даваше възможност да говори. Ръкопляскаше! А след дългия поклон, цветята и приветствията, тя пристъпи сама напред, помоли за тишина и развълнувано каза: „Това е най-скъпата за мен сцена. Оттук ми тръгна всичко...” После коленичи и я целуна.”

Това че изреждаме имената на познати и обичани от всички ни хора, които са идвали и са вграждали своя професионализъм в Ямболския театър , не значи, че само техните изяви са достойни за внимание! Напротив, искаме да ви кажем, че щом те са идвали и са се връщали, значи е имало за какво – силна трупа, стабилни режисьори и отлична организация!

Идва 1969-та! Шанс е, че се връща и се заема с възстановяването на театъра като държавен институт точно Емил Кьостебеков! Всички му гласуват доверие, защото е доказан професионалист! Запознат е добре, както с проблемите, така и със силните страни на задачата, с което се нагърбва - нали преди закриването два пъти е бил в състава. Затова е и толкова амбициран да върне нещата на точното им място - в руслото на професионализма! В състава освен доайените идват и младите Николай Калчев и Милена Атанасова. И веднага влизат в разпределение - във „Всяка есенна вечер”. Следват по шест успешни постановки за сезон, сред тях разбира се трябва да откроим суперпродукцията „Калоян” на актьора -режисьор Мирослав Миндов - с гастрол на именитата Ирина Тасева. „Врагове” на Горки - реж. Иван Иванов с гастрол на Катя Зехирева, „Апетит за череши” реж . Жени Божинова. За първи път в страната се появява и т.нар. „движенческа постановка” на „Маклена Граса” реж.Ганчо Керечев . „Коварство и любов” реж.Асен Шопов! И разбира се емблематичната....„Дванайсета нощ” на Любен Гройс

Не бива да пропускаме и сътрудничеството с художници като Коко Радев, Тодор Станилов, Добромир Петров. Създаването на първия театрален плакат на Иван Газдов на „Приказка за калпаците” от Панчо Панчев!

Стартът, който Кьостебеков дава на новото начало, основите на истинския съвременен театър, които той полага, не остават незабелязани. Затова и през следващите сезони се „престрашават” да гастролират и други силни имена в родната режисура. Николай Люцканов прави своя „Езоп”, а Енчо Халачев -„Всичко в градината” на Едуард Олби, с участието на Андрей Чапразов и Любомир Кабакчиев

1974-та година, V-ти национален преглед на българската драма и театър - така обичаната от всички нас Катя Тодорова получава трета награда за майката в „Майка на всички” от Г.Караславов, реж. Евгени Генов. Шест години по-късно Груди Кадиев е с награда за Циганов във „Варвари”, а през 1981-ва получава званието ”заслужил артист” за същата роля. Директор на театъра вече е Георги Икономов. Още едно от крайъгълните имена в изграждането на българския театър. За неговите шест години в Ямбол гостуваха редица безкрайно различни режисьори. Заради него на два пъти – през 1979-та и през 1984-та от ВИТИЗ постъпват групи от млади актьори. Не само Николай Люцканов и Енчо Халачев, но и Илия Добрев, и Юлия Огнянова тогава правят свои постановки тук на Ямболска сцена. Театърът мисли мащабно и не се страхува да експериментира. Затова и идва заслуженото признание – многото отличия за постановката „И сътвори ръка Георгиева” на VІІ-ия годишен театрален преглед. Първа награда за режисура, на Руси Карабалиев, първа награда за мъжка роля на Станьо Михайлов, награда за музикално оформление на Христо Вълчанов и не на последно място награда за сценичната група.

Наистина подобни признания не бива да остават на последно място. За техническия състав на Ямболския театър, думите трябва да са винаги тук някъде, около наградите. Всички които са минали през тези служби, освен че са се доказали като професионалисти, са осъзнавали дълбоко съпричастността си към създаването на едно представление. Любов и всеотдайност, но и огромно благородство цари в душите на тези хора, защото в повечето случаи те остават встрани от похвалите, незабелязани, а без техния професионализъм нещата просто не се получават

От 1959-та, заедно с новия директор Георги Въжаров /първият получил специално театрално образование/ е назначен и драматург -театроведът Стоян Найденов. Грижата за репертоарната политика определено става по-добра. Атмосферата в театъра става „безконфликтна и творческа”. Сред актьорското присъствие трябва да отбележим актьорите- Девка Благоева, Стефан Арсенов, Катя Тодорова, Трайко и Стефка Начеви, Матей Тодоров, Марина и Емил Кьостебекови, Вера Иванова , както и младите тогава Бистра Бодурова, Стефан Стефанов, Георги Свинаров. Ласкави са спомените на всички артисти за театралната публика не само в града, а и в целия окръг , където ги посрещат с дамаджани вино и правят курбани в чест на гастролите им - от Стралджа и Елхово, до Ботево и Каравелово. Ярки са и спомените им за постановките на Еди Шварц на „Оптимистична трагедия” и „Вратите се затварят”, на Георги Въжаров - „Отмъщението на командора”, „Всичко остава за хората”, „ Я,колко макове”. Стоян Найденов прави „Усилни години”, а самият Кьостебеков -„Седемнадесетгодишните”...... Започва и времето на първите актьорски награди.

„Островът на Афродита” – реж. Георги Въжаров. Двама актьори от град Смоленск гастролират в спектакъла. През 1964-та година Ямболският театър посещава Москва, Рига и Смоленск. След горещите и силни преживявания в тогавашния Съветски Съюз при прибирането си всички са посрещнати от ледена новина - театърът е закрит като държавен институт и става полупрофесионален. И то след период на забележително художествено, кадрово и организационно стабилизиране! Временно! За пет дълги години - до 1969-та. Прерязани са крилата на амбицията и вдъхновението! Закрилата , признанието и съизмеримостта на национално ниво с други културни институти, тогава е отнето. Хората и вън, и вътре в театъра го преживяват с болка. Има съкращения, остават само пет щатни артисти, налага се да си отидат много качествени хора. Марина Кьостебекова си спомня как на дългата опашка в магазина всички се отдръпват да й сторят път напред: „Минете, вие ще пътувате, имате нужда !” Актьорите си отиват.....и хората страдат! Публиката в Ямбол е невероятна! Тя не само цени, тя брани своите артисти!

През 1949-та с Указ на театрите в НРБ от 27.VІ. театърът вдига завеса като държавен професионален институт! Официалното откриване е на 8-ми октомври с „Царска милост” истинска находка на талантливия и утвърден творец от довоенния период на българския театър - Димитър Керанов!

Премиерите следват по 8,9 на сезон.....Сериозни, стойностни заглавия: ”Лес”, „Хъшове”, „Женитба”, „Снаха”, „Скъперникът”.... Натоварена програма включваща много пътувания често пъти по три - четири представления дневно.

1952-ра. Ръководител е Крюгер Николов. Преди да го назначат в Ямбол е директор на театъра в Благоевград. Специална делегация от Ямбол отива, при тогавашния министър Сава Гановски с молба театърът не само да бъде одържавен, но и качествен човек да поеме управлението му!

Та в същата тази - 1952-ра, след представление в Стралджа –на „Скъперникът”, вечерта, камионът с декора, остава неразтоварен. За щастие! През нощта сградата е подпалена и изгаря целият останал инвентар от декори и реквизит. Този вдъхновен и вдъхновяващ човек, не само не се отказва, а убеждава сливенския директор – новата премиера на театъра да излезе при тях. Успехът доказва, че враждата между двата града отстъпва пред таланта. И така, на колела, до края на сезона, трупата обикаля цяла Южна България.

Бурни и наситени години. Есента, възстановената вече сцена се открива със „Свекърва”, следват, „Службогонци”, „Мирандолина, „Вампир”, взаимна размяна на гостувания с Бургас, Сливен и Стара Загора. Много пътувания, но и много представления в града....И Крюгер Николов и Александър Раев, като постановчици вече имат нужда от още една стабилна режисьорска подкрепа, която идва в лицето на Янаки Стоянов. Публиката е вярна и предана и актьорите й отвръщат със същата всеотдайност. На 18-ти септември 1957-ма умира детето на един от основателите на театъра, актьора Стефан Арсенов. На следващия ден му предстои премиера -„За честта на пагона”, поставена за първи път в България и за първи път в историята на театъра той ще трябва да изпълни ролята на цар Борис ІІІ! Представлението..... се състои! Цялата публика, целият град знае за неговата трагедия и оценява подобаващо този професионализъм!

Освен стабилните, утвърдени имена, ръководството непрекъснато търси и нови, млади хора. Така през 1956-та на приемните изпити във ВИТИЗ, Крюгер Николов е впечатлен от едно момиче, което комисията очевидно несправедливо е подценила. Талантът и разплаканите й очи го карат да й предложи да дойде и да направи първите си стъпки тук, на ямболска сцена. При срещата с баща й се оказва, че са стари познати и това окончателно решава нещата....И така на 17 години Невена Коканова идва тук и изиграва своята първа роля Фениса от „Хитроумната влюбена” на Лопе де Вега! Младостта и талантът й покоряват и публиката , и режисьора Янаки Стоянов, който не се поколебава да й подари и повери и Жулиета!

Театърът в Ямбол ознаменува своето начало в далечната 1870-та с представянето на „Многострадалната Геновева”, през 1874-та следва и „Иванку - убиецът на Асеня” за първи път на българска сцена. Приносът на Ямбол към възрожденския ни театър, както в страната така и в емиграция е много любопитен. Когато Сава Доброплодни заминава да учи в Цариград, помага му неговият вуйчо от Ямбол, хаджи Васил, по-късно станал прототип в комедията „Михал” . Първата жена – актриса Матилда Попович също е от Ямбол. За нейното изпълнение на княгиня Ирина в пиесата „Покръщение в Преславския двор” представена в Браила е написан „Сонет” от Димитър Великсин.

През 1920-та в Ямбол е основан Акционерен театър с постоянна театрална трупа! А през 1922-ра година, градът става център на Южно-българския театър и сезонът е открит с „Тоска” на Викториен Сарду. Театралната критика се произнася: „Този спектакъл беше едно истинско тържество . Дълг на Ямболци е да подкрепят театъра, щото той да стане гордост за града ни.”

Впоследствие се създават две театрални трупи към Читалище Съгласие и към Работническия синдикат, които имат собствен репертоар. В края на 1944 г. двете трупи се обединяват. Активната творческа дейност и стабилния репертоар подготвен от режисьори като Николай Фол и Стоян Бъчваров логично довеждат до искането и разрешението с Указ на Комитета за наука, изкуство и култура на НРБ на 27 юни да се учреди Народен общински театър към Градския народен съвет.